| Анимизъм (англ. animism, от лат. anima, animus – «душа, дух») – примитивен предхристиянски култ, първоначална форма на религиозност, характерна за първобитните народи; вяра в това, че всички явления в света имат собствена душа. Но анимизмът не е само убеждение в всеобщата одухотвореност на природата (християнството също учи, че материалният свят има духовна подоснова и че по цялото творение Божият Дух изпълва всичко – «везде сый и вся исполняяй»). Обаче при анимизва надделява личната воля и желания на всеки природен феномен. Във всички, дори материални и космически процеси, анимизмът предполага самостоятелна «душа». Това е черта на примитивното религиозно съзнание. Анимизмът е необходима основа на магията, а поради това и на окултизма. Много нехристиянски писатели поддържат тезата, че анимизмът е присъщ на всички религии и присъства дори в християнството. На тази основа Едуард Тейлър гради хипотезата си за зараждане на религията. Според него в основата на всяка религия лежи вярата в духовно битие. Съгласно тази хипотеза, появата и развитието на религията търпят няколко еволюционни стадия, за да се достигне до познатата ни форма. > > > Аномеи (гр.) – ариани, които учели, че Отец н Син не са равни по същност. Екзарх Антим (1816–1888) – виден политик и общественик, председател на Учредителното и Великото Народно събрание, което след Освобождението приема Търновската конституция, останал в историята най-вече като борец за независимостта на Българската църква и за засилване на нейната роля като обединител на народа. След основаването на Българската екзархия е бил избран през 1872 г. за пръв екзарх. Извън речника: Екзарх Антим I Български. Ант иминс (от гр. «вместопрестолие»; англ. corporal) – специален плат (лен или коприна) с размери малко по-големи от напрестолното евангелие. Обикновено на него е изобразено погребението на Спасителя Христос. В наши дни то е щамповано, в по-стари времена е било изписвано на ръка. В горния край на плата е вшита частица от мощите на някой светец, а в противоположния стои саморъчният подпис на съответния право-правещ архиерей. В буквален превод от гръцко-латински антиминс означава «вместо трапеза». |
| Однако руководитель Миссии был не в силах сдержать распад румынской церковной структуры. По мере приближения фронта отток миссионеров в Румынию стал неминуем. Митрополит создавал им различные препятствия, продолжал настаивать перед духовными и светскими властями на направлении в Транснистрию все новых групп румынских клириков. Однако и сам Владыка уже хотел покинуть «Заднестровье». В ноябре 1943 г., когда советская армия освободила Киев, он обратился к Антонеску с просьбой разрешить ему выехать на лечение за границу, но маршал не дал ответа. 1 декабря Владыка Виссарион направил Антонеску новое письмо, в котором фактически подвел неутешительный итог своей деятельности в Транснистрии. Он признал, что Дубоссарская семинария прекратила существование, поскольку «немногие семинаристы, набранные из старых дьяконов и певчих, из страха большевистского вторжения в Транснистрию разбежались по домам». Румынские священники дюжинами подавали прошения о предоставлении «отпусков», мотивируя это болезнями родственников. В конце послания Владыка писал: «Считаю мой годовой мандат завершенным, дабы не продолжать его в условиях, меня компрометирующих, и дабы не остаться командующим без офицеров, без войск и без оружия, прошу о возвращении меня в мою келью в монастыре Нямц (скит Введения), где я мог бы позаботиться о здоровье и об утешении хотя бы моей души». [vii] Руководитель Миссии был снят со своего поста не по своей просьбе, а из-за действий его недоброжелателей в гражданской администрации Транснистрии и в церковных структурах. Меры Владыки Виссариона по налаживанию добрых отношений с верующими, особенно использование им русского языка за богослужением и в общении с клириками и прихожанами, прежде рассматриваемые церковными и светскими властями как тактические уловки, осенью 1943 г. были истолкованы как нежелание считать первоочередной задачей Миссии румынизацию «Заднестровья». 14 декабря 1943 г., когда стало очевидным недовольство И. Антонеску итогами деятельности митрополита, он был отозван по подозрению в русофильстве и удалился на покой в Бухарест. Следующим руководителем Миссии был назначен давний противник митрополита, активный сторонник румынизации архимандрит Антим (Ника). Он являлся уроженцем Бессарабии, но окончил университет в Яссах и преподавал на богословском факультете Бухарестского университета. [viii] |
| Извън речника: Св. Николай (Велимирович). Никомидия (или Никомедия, днес Измид, Izmit или Kocaeli) – древен град в северозападната част на Мала Азия, на брега на Мраморно море. Основан през 712 г. пр.Хр. с името Астакос или Олвия. Разрушен и отново издигнат през 264 г. преди Р.Хр. от витинския цар Никомед I. По време на витинските царе била един от най-важните градове в Мала Азия, бил много благоустроен и цветущ град, за което разказва и Плиний Младши. През 74 г. пр.Хр. бил превзет от римляните и станал столица на провинция Витиния. Св. Прокор, спътникът на ап. Петър, бил поставен от него за първи епископ на града. Многократно опожарявана от набези на варварите и от земетресения, Никомидия бързо била възстановявана, благодарение на щедрите помощи на римските императори, които й дали права на римска колония. През 286 г. император Диоклетиан въвел тетрархията (четиривластието), и направил Никомидия източна столица на Римската империя. От неговите гонения са пострадали много свети мъченици. Никомидия продължила да бъде най-важният град в империята, а от 324 г. в продължение на шест години била столица на св. Константин Велики, който построил много християнски храмове и дворци. Никомидия продължила да бъде крупен културен, търговски и занаятчийски център дори след като св. Константин провъзгласил гр. Византия – по-късно Константинопол за столица на Византийската империя. Никомидия се прославила и с хилядите мъченици за вярата, заточени или загинали тук. Извън речника: Св. дякониса Олимпиада (405). Никомидийските епископи свв. Теопемт (III) и Антим († 303) и Константинополският епископ Евсевий Никомедийски († 338–341). Светите мъченици Кодрат, Саторин и Руфин († ок. 250), Теона (III), Ермолай, Ермип и Ермократ († 305), св. Трофим (ок. 305), Вавила († ок. 311), Св. 20.000 мъченици, изгорени в Никомидия († 302) и св. 3628 мъченици в Никомидия и Св. преподобни Теофилакт Изповедник († ок. 832). През 1337 г. турците завладели Никомидия, разрушили градските стени и избили голяма част от населението. Днес в турския град Измид все още са запазени останки от древния град. |
| Одигитрия (гр. Οδηγτρια, Hodegemria; Пътеводителка, Путеводительница, «The Wayshower») – един от най-древните и най-разпространените начини на изобразяване на Пресвета Богородица с Младенеца в християнския свят. Някои от най-почитаните икони от този тип се приписват на четката на св. ап. Лука. Виж също: иконография, «Елеуса» («Умиление»), «Утоли моя печали». Извън речника: Одигитрия. Ойкумене – виж икумена. «Окръжно послание на Източните патриарси» или «Послание на патриарсите на Източно-вселенската Църква за православната вяра» от 1723 год. За православните християни то има безспорен авторитет по въпросите на вероучението. Извън речника: Послание на източните патриарси. «Окръжно послание на едната, света, съборна (католическа) и апостолска Църква до всички православни християни» – послание, утвърдено на 6 май 1848 г. (по времето на Антим Константинополски) в отговор на енцикликата на папа Пий от 6 януари 1848 г. с обръщение към източните християни. Октоих (Осмогласник) – богослужебна книга, която съдържа църковните служби за всеки ден от седмичния кръг и всеки от осемте гласа. Извън речника: Що е «Октоих»? Окултизъм (от лат. occulus – таен, скрит) – мистическо учение за съществуването на тайнствени скрити сили в природата, които могат да се овладеят чрез магически методи, известни единствено на избрани «посветени» хора, например теософи, дъновисти, рейки и др. Окултизмът не се изповядва от нито една религия, но събира в себе си всяка мистика, която присъства във всяко течение, опитвайки се да я обобщи и създаде някаква система. Към него се отнасят магията, хиромантията, гаданието, спиритизмът (викането на мъртви), сатанизмът, полтъргейст, астрологията, НЛО, теософията на Блаватска и Рьорих, антропософията, «руският» космизъм, масонството със своята мистична насока, кабала, алхимията. Окултен характер имат и заниманията с екстрасензорика, биоенергетика, безконтактен масаж, хипноза, «народно» лечителство, нетрадиционна медицина, кодиране, чародейство, контактуване с духове, предизвикващи полтъргайст, контактуване с «висшия разум», включване към «космически енергии», парапсихология, йога и други източни култове, медитация и др. |
| Едикт (лат.) – постановление на върховната власт, което има силата на закон. Единосъщен (гр. «омоусиос») – о6ладаващ с другиго една и съща същност. Лицата на Св. Троица са единосъщни. Езичество (Paganism, Язычество) – обобщено понятие, което изразява идеята за многобожие, т.е. за съществуването на много богове. Различните религиозни вярвания до появата на монотеизма са свързани в различна степен и по различен начин с магията, анимизма, шаманизма, аниматизма, фетишизма, тотемизма и култа към предците. Езичник – който изповядва езическа (не монотеистическа, а политеистическа) религия. Езотерика, езотеризъм – от гр. «езотерикос» – вътрешен, таен, скрит, предназначен изключително за посветени. Екзарх – Висше духовно лице, облечено с особена, висша власт. 1) Патриаршески наместник, управляващ или инспектиращ епархия при извънредни случаи; 2) архиерей, предстоятел на Българската екзархия (1872–1953). Начело на новооснованата Българска екзархия последователно стояли трима бележити йерарси: Антим I (1816–1888), Йосиф I (1840–1915) и Стефан I (1878–1957). След вдигането на схизмата, наложена през 1872 г. от Цариградската патриаршия, Българската православна църква станала пълноправна автокефална църква, ръководена от патриарх. Екзарх Стефан I – виж Стефан I, екзарх. Екзегет (гр.) – тълкувател на съдържанието на библейските книги. Екзегетика – (от гр. «екзегеза» – тълкувание на текстове) – дял от богословието, тълкуване на Свещеното Писание. Еклезиология – отдел от богословието, занимаващ се с Църквата, нейната същност и задачи. Еклектизъм (гр.) – философско течение, което прави опит за подбор и съчетаване на противоположни възгледи и идеи. Близък до религиозния синкретизъм. Ектения – от гр. протяжно моление, кратки прошения, възношение или пространно моление. В богослужението ектения се нарича редът на прошенията, които свещеникът или дяконът принася пред Бога от името на молещите се. В древността били наричани мирни, защото започват с прошението «миром Господу помолимся». В зависимост от прошенията, които включва, ектенията бива: |
| София, 1959; он же. В коя година се е покръстил българският княз Борис//Ист. преглед. 1966. Кн. 5. С. 92-99; он же. 1100 години от покръстването на българския народ. София, 1966; он же. Българската екзархия: Произход, същност и значение. София, 1969; Попруженко М. Синодик царя Борила. София, 1928; Арнаудов М. Неофит Хилендарски Бозвели (1785-1848). София, 1930, 1971 (2 т.); он же. Непознатият Бозвели. София, 1942; он же. Екзарх Йосиф и българската културна борба за създаването на Екзархията (1870-1915). София, 1940. Т. 1; он же. Живот и дейност на екзарх Йосиф. София, 1965; Иванова В. Старобългарски надпис от с. Теке Козлуджа//ИАИ. 1933. Т. 7. С. 319-321; Цанков С. Българската Православна Църква от Освобожденето до настояще време//ГСУ, БФ. 1939. т. 16; Дуйчев Ив. Преписката на папа Иннокентий III с българите. София, 1942; он же. Рилският светец и неговата обител. София, 1947; он же. Българско средновековие. София, 1972; он же. Проучвания върху средновековната българска история и култура. София, 1981; Верюжский В. , прот. Происхождение греко-болгарского церковного вопроса и болгарской схизмы//ЖМП. 1948. 7. С. 23-32; 11. С. 47-59; 12. С. 31-44; Динков К. История на Българската църква (Четива). София, 1954; Кирил, Патриарх Български. Екзарх Антим I (1816-1888). София, 1956; он же. Граф Н. П. Игнатиев и българският църковен въпрос. София, 1958. Т. 1: Изследвания и документи (1864-1872); он же. Принос към българския църковен въпрос: Док-ти от английското консулство в Солун. София, 1964; он же. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война (1877-1878). София, 1969-1970. Т. 1 (1878-1885). Кн. 1-2; Събев Т. Автокефалия, патриаршество и удостояване с тях//Десет години Българска патриаршия. София, 1963. С. 92-111; он же. Мисионерското дело на св. апостол Павел и неговите първи ученици на Балканския полуостров//ДК. 1967. Кн. 7/8. С. 26-32; он же. Основание на Българската църква - 870 г.: (Подгот. процес, обстановка, фактори, благоприятно решение)//ГДА. 1971. |
| Всяка заплаха за единството на Църквата е заплаха за Тялото Христово, в което всички вярващи са обединени от една вяра, Евхаристия и своя Глава – Иисус Христос. Именно затова най-трагични събития в историята на Църквата са разколите, в които се нарушава заповяданото от Христос единство, загубва се единомисленото пребъдване във вярата, прекратява се единението край евхаристийната Чаша, нарушава се апостолската приемственост на йерархията, а в Тялото Христово се появява дълбока рана. В историята на Църквата могат да се намерят немалко примери за това как деянията на отделните членове са водели до трагични разделения, чиито последици ние усещаме и до ден днешен. Тези страници на църковната история биха могли да послужат като урок и предупреждение срещу подобни действия в настоящето и бъдещето. И все пак и до ден днешен единството на Православието е подлагано на заплахи не само отвън, но и отвътре от страна на хора, които се опитват да действат въпреки православното вероучение и каноничната традиция. Такива действия наблюдаваме днес от страна на Константинополската Патриаршия. Както знаем, тази Патриаршия започвайки от средата на XI в. е заемала в семейството на Поместните Православни Църкви първо по чест място. По какъв начин го е получила? По силата на едно печално стечение на обстоятелствата. В течение на много векове първа катедра на християнския свят е бил Рим като столица на империята. След като император Константин основал върху бреговете на Босфор нова столица, на Втория Вселенски Събор било прието постановление, изравняващо Новия Рим – Константинопол – като «град на царя и синклита», със стария Рим. Благодарение на това решение Константинопол заел второ след Рим място в диптиха на Църквите. Когато пък през 1054 г. се извършил разрив в общението между Константинопол и Рим, първенството в семейството на Източните Православни Църкви автоматически минало към Константинопол. Това обаче било първенство по чест, а не по власт. В течение на много векове такова разбиране поддържали и самите Константинополски Патриарси, в частност в полемиката си с претенциите на Римския Папа за вселенска юрисдикция. През 1894 г. Константинополският Патриарх Антим VII в посланието си до Римския Папа Лъв XIII писал: «Божествените отци, почитайки епископа на Рим само като епископ на столичния град на империята, му предоставили почетната привилегия на председателството и гледали на него просто като на пръв измежду другите епископи, сиреч пръв между равни, каквато привилегия са дали впоследствие и на епископа на град Константинопол, когато този град е станал столица на Римската империя… Всяка отделна автокефална Църква на Изток и на Запад била изцяло независима и самоуправляема по времето на седемте Вселенски Събори… а Римският епископ не е имал право да се меси, бидейки и сам подчинен на съборните постановления» . |
| 02(15).10.1925–1927: Задонская (обн.) 1927–1928: Тобольская (обн.) Андрей Солнцев 07(20).11.1932–26.04(09.05).1934: Пугачёвская 13(26).04.1934–04(17).09.1935: Чистопольская 17(30).09.1935–30.11(13.12).1935: Сергачская 17(30).11.1936–07(20).12.1936: Бугурусланская 20 .12(02.01).1936–12(25).01.1937: Рыбинская Андрей Соседов 1924–30.07(12.08).1925: Чкаловская (обн.) 30 .07(12.08).1925–1926: Орская (обн.) Андрей Ухтомский 22 .12(04.01).1913–1918: Уфимская 1920–1921: Уфимская, паки 1921–1921: Томская Андрей –1926: Нижнеудинская (обн.) 1926–: Канская (обн.) Андроник Богословский 1926–26.01(08.02).1928: Мамадышская Андроник Никольский 30 .07(12.08).1914–04(17).06.1918: Пермская Антим Ника 1942–1943: Одесская, окк. Антоний Быстров 17(30).01.1910–1921: Вельская 1921–03(16).07.1932: Архангельская Антоний Георгадзе 15(28).01.1912–12(25).03.1917: Горийская 1917–1918: Кутаисская Антоний Гончаровский (Гончаревский?) 16(29).10.1926–05.1927: Богодуховская (обн.) 1926–1927: Харьковская (обн.), в. у. 05 .1927–27.11(10.12).1935: Черниговская (обн.) Антоний Демянский 1921–1927: Тихвинская Антоний Кротевич 01(14).08.1944–1946: Житомирская 1946–1946: Ярославская, в. у. Антоний Лебедев 07 .(20).09.1929–29.07(11.08).1932: Уральская Антоний Марценко 12(25).02.1923–1931: Люблинская 1931–1934: Камень-Каширская (заруб.) 1934–1936: Гродненская 1940–: Кременецкая 1941–1942: Кировоградская, окк. 1942–1943: Херсонская, окк. 1946–1946: Орловская 1946–19.03(01.04).1952: Тульская Антоний Миловидов 06(19).06.1925–1925: Усть-Катавская 1925–16(29).03.1926: Троицкая 1927–14(27).04.1928: Троицкая, паки 27 .04(10.05).1928–03(16).06.1933: Бугульминская 16(29).06.1933–20.04(03.05).1934: Красноярская и Енисейская 20 .04(03.05).1934–27.08(09.09).1935: Ачинская 09(22).09.1935–11.1936: Омская Антоний Панкеев 1923–1924: Херсонская (обн.) 14(27).08.1924–1926: Феодосийская 1933–1933: Феодосийская, паки 09(22).11.1933–1934: Белгородская Антоний Покровский 29 .09(12.10).1930–1934: Аляскинская, заруб. 1934–06(19).04.1939: Вашингтонская и Аляскинская (заруб.), паки |
| С.: Изд–во на Бълг. акад. на науките, 1974. (Българска акад. на науките. Ин–т по философия). Миларов С. Н. История на българский народ 679 — 1877 г. Пловдив, 1885. Милев Александър. Гръцките жития на Климент Охридски. Увод, текст, превод и обяснителни бележки. С., 1966. Милев Н. Римокатолическата пропаганда в България през XVII в. С., 1914. Милков Т. Антим, първи български Екзархъ. Пловдив, 1899. Мутафчиев П. Поп Богомил и св. Иван Рилски/Философски преглед. 1934. Нестор, архим. Българските манастири и старини църкви — памятници на культурата//Църковен вестник. 1960. Бр, 21. Нестор, архим. 890 години от основаването на В. Търновският манастир «св. Троица»//Църковен вестник. 1960. Бр. 4. (См. и 1970. Бр. 27.). Нестор, архим. Историческият Костенечки манастир «св. Спас»//Църковен вестник. 1967. Бр. 22. Нестор, архим. Къпиновският манастир//Духовна култура. 1962. Бр. 10. Нестор, архим. Плаковският манастир — средище на Велчовата заве–ра//Славяни. 1960. Бр. 4. Нестор, архим. Преображенският манастир//Църковен вестник. 1959. Бр. 31. Нестор, архим. св. Патриарх Евтимий Търновски//Духовна култура. 1953. Бр. 3. Никое Петър, д–р. Варненски и Преславски Симеон/Сборник в чест на митрополита Симеона. С., 1922. Никое Петър, проф. Възраждане на Българския народ. Църковно–национал–ни борби и постижения. Под редакцията на акад. Димитър Косев. С.: Изд–во Наука и изкуство, 1971. Ников П., проф. Възраждане чрез Църквата. България 1000 години. С., 1930. Николаев Вс. Славянобългарският фактор в християнизацията на Киевска Русия. С., 1949. Николай (Кацарски), архим. Приносът на Рилския манастир за поддържането и укрепването на българо–съветската дружба. С., 1970. Образъ на царскый ферманъ за решение–то на българскый въпрос. Цареград, 1970. Орешков. Автобиография на Софрони Врачански. С., 1914. Павлов Т. Безсмъртно славянско и общочовешко културно дело. (Константин Кирил Философ). С, 1971. Паисий Хилендарски. Славяно–Българска история. Под редакцията на Петър Динеков. С.: Български писател, 1972. |
| Духовенство Миссии нередко освящало различные общественные здания. Так, архим. Юлий (Скрибан) 16 марта 1942 г. освятил в Одессе консервную фабрику, которая по его предложению была названа «Фабрикой имени маршала Антонеску» (ранее имени Ворошилова). Самому Антонеску лишь позднее сообщили об этом событии. Заместители начальника Миссии архимандриты Антим (Ника) и Антоний (Харгел) 15 марта 1942 г. освятили гостиницу «Пассаж». На следующий день, 16 марта, архим. Антоний совершил вместе с другими священниками молебен при открытии Одесской консерватории и т.д. [lxxii] Добиваясь поддержки населения оккупационной политики, руководители Миссии и румынская гражданская администрация проводили специальные курсы и совещания, к участию в которых привлекали руководителей сельской администрации, священников и учителей. В храмах миссионеры продавали и раздавали портреты Гитлера, Муссолини и Антонеску. Годовщина нападения на СССР, даты захвата крупнейших городов, день рождения Гитлера отмечались как праздники. По погибшим на войне румынским солдатам служились торжественные панихиды. Духовенству было предложено по воскресеньям устраивать «религиозно-нравственные чтения» с прославлением «освободителей». В Одессе и Тирасполе во всех церквах имели место торжественные молебствия по случаю дня рождения и дня ангела губернатора Алексяну. Некоторые румынские священнослужители были вынуждены сотрудничать с сигуранцей; по их доносам полиция проводила аресты партизан, подпольщиков и патриотически настроенных прихожан. В Одессе местные власовцы во главе с Пустовойтовым получили флаг от руководства Миссии. [lxxiii] В своей рукописи, написанной вскоре после окончания войны, епископ Сергий (Ларин) приводит многочисленные свидетельства одесских священников о неблагочестивом поведении румынских миссионеров. Многие из них занимались спекуляцией, скупали всевозможные ценности, в том числе золотые вещи и драгоценные камни; нередкими были случаи бессовестного вымогательства денег у верующих за совершение треб. Миссионеры курили на улице, открыто посещали рестораны, кафе и театры. [lxxiv] В конце апреля 1943 г. при депортации 3000 украинцев из Рыбницкого уезда румынский священник Калофетяну, служивший в церквах сел Вада-Турково и Белочи, собрал у жителей, подлежавших «переселению», ковры, одеяла, полотенца, подушки и другие вещи, а также 700 оккупационных марок, пообещав взамен ходатайствовать об отмене приказа об «эвакуации», однако депортация состоялась. В сообщении сигуранцы отмечалось, что «такое поведение Калофетяну произвело удручающее впечатление на местных жителей». [lxxv] |
|
|
